Дълго се чудех как да разкажа тази история за взаймодействието между един Прожектор и един Манифестиращ Генератор, две абстрактни души винаги готови да открият нещо ново. Но в крайна сметка се получи нещо друго - получи се история за "неиницирането" (в случая под формата на план), за чакането и потапянето в самото преживяване.
С моята любима Лили решихме да направим тридневно пътешествие до Бари, като там единствено спим и обикаляме градчетата в околността.
Аз предварително бях погледнала кога какви билети има (като бях почувствала, че това въобще не е моето, защото не обичам да правя планове) и бях решила, че напук един път ще направя всичко по план / то пък един план/.
Така още първия ден планът е отиване до Матера. Отиваме на летището към 9:30ч., и с ужас разбираме, че първият автобус е от 15:40ч. Естествено веднага с пристигането ясно ми се казва, че не мога да ПЛАНИРАМ нищо. Как никъде не съм видяла, че има разписание и не е през час.
Както и да е, веднага сменяме плана и решаваме да отидем до Полинияно Ал Маре, най-близкото градче. Отиваме на гарата и виждаме, че влакът е на 10-ти коловоз, но нямаме билети. Автоматът не работи, и имаме два варианти – тичаме до друг коловоз с вероятност да изпуснем влака, или се качваме без билети с вероятност да ни проверят и да се оправяме вътре.
Имам отклик да се кача веднага, дори не мога да си представя някой да ни проверява. Така й се случва. Пристигаме си, разхождаме се и в ранния следобед решаваме, че искаме още някъде да отидем. Не сме особено очаровани, прекалено много туристи на близко разстояние.
След което поглеждам в гугъл и виждам, че следващото градче Монополи ( което го няма в плановете ни) е съвсем близо.
Отиваме на гарата и този път съвсем съзнателно не купувам билет – просто така го чувствам. В Монополи ни харесва още повече, а дори нямахме намерение да ходим там. На прибиране обаче си купуваме билети и точно тогава ни провяряват. Всичко е точно.
Вторият ден – абсолютното фиаско. Така на вторият ден се движим по план – Алберобело – аз там искам да се снимам и съм готова да убия хилядите туристи, които пречат на Лили да ме фотографира /но тя все пак успява, защото е с амбицията/. Там животът ми поднася най-бавното хапване, не знам как не се изнервих, 48 минути си чаках питката със сушен домат и прошуто, някакво нечувано спокойствие от моя страна, но и получих най-яката шапка подарък от Лили – ръчно рисувана и цветна като моята празна глава.
Там виждаме и цитат на Коелю на една пейка, с който и двете се отъждествяваме : "Ако си мислиш, че приключенията са опасни, пробвай рутината - тя е смъртоносна."Абстрактно на макс 
След Алберобело по план отиваме в Локоротондо.
Ей...там ни е много хубаво, пикът на екскурзията.
Решаваме, че един път ще се прибираме с автобус, а не влак. Имам някаква лека съпротива от далака, но я пренебрегвам, много много тиха е. Купуваме си билети и с много бързане стигаме до спирката. Автобусът обаче я подминава пред очите ни и ние не можем да асимилираме какво ни се случва. Поглеждаме разписанието на влаковете и се оказва,че имаме около 15-тина минути до последният влак за Бари.
По мое предложение тръгваме към гарата. Естествено обърквам трайно посоката ( в този момент почти нямаме батерии на телефона и никой не пуска навигация), така тичайки към гарата, след питане на сто човека, се оказва,че сме го изпуснали и гарата е затворена ( и не можем да спим вътре, ако нещо се наложи). Като цяло аз не съм особено притеснена, сякаш знам, че нещо ще ни помогне. Пускам си мапс и проверявам какво ни остава – НИЩО. Няма дори таксита.Лили решава да потърсим хотел. Добре. Обаче и хотели няма, градчето е малко и най-близките са на км. Всички, които попитаме ни предлагат единствено да хапнем, но не и да спим. Става тъмно и все по-напрегнато. На мен леко започва да ми става притеснено, ама много леко. Усещам че това изнервя Лили /че не съм по-притеснена/, но не мога да я успокоя по никакъв начин- това усещане си е мое.
Сядаме на една пейка и аз се чувствам абсолютно обезверена, сякаш казвам не на глас „предавам се“, нямам никакво решение, опитвам се да сваля приложение за такси, но понеже нямам батерия не се сваля. В този момент пиша на един приятел, че не знам какво да правя, просто му казвам и....решението идва. Той без да губи време ми се обажда и ми казва да отида просто до Полицията. Светва ми сякаш. Тръгваме.
Полицията в центъра е затворена, но намираме Карабинерите в близост до Гарата. Служителят, които ни отваря в началото има съпротива да ни помогне, но после криво ляво в смесица от езици го убеждаваме, че единствено искаме да ни извика такси. Той се обажда на някакъв негов приятел и след 20 минути Стефано е при нас.
На всичкото отгоре ни взима доста прилична цена. ( Два дни след като се прибирам получавам мейл, в опита си да извикам такси, съм си направила все пак регистрация в едно приложение и цената, която ми са ми дали и която щяхме да платим е 4 пъти по-висока от тази, която платихме).Това му се казва – да се оставиш в потока и просто да чакаш. Беше много приключенско и запомнящо се, но също и много осъзнато.
На третият ден вече си казваме - айде днес Матера най-сетне. И не - пак няма автобус. Какво да правим.
Поглеждаме картата и решаваме отново да отидем някъде без план – Лече – последната спирка на така познатия и любим влак. И там си прекарваме супер.Излиза че местата с предварителен план са ни донесли по-малко приятни емоции, отклкото местата без план.
Сякаш живота ни поднася вкусни плодове когато точно си се отказал да ги търсиш бродейки жаден и гладен в пустинята и обратното иска да те налива с нещо в момент, когато не си гладен.Убедих се за пореден път, че за абстркатния процес няма истина в момента, и правейки планове, се отдалечаваме от МАГИЯТА, която е готов да ни поднесе живота. Защото оставяйки се нещата са много по-истински и стойности, отколкото напъвайки ги.И естествено разказвам всичко след време, защото ми е необходимо време да си извадя поуките и заключенията.