Вторият цвят е Надежда.
При човешките същества вторият цвят преминава в петия цвят, създавайки странен и често нелогичен феномен – вината. Това е една безсмислена, дълбока вина, която може да ви накара да се почувствате отговорни дори за неща извън вашия контрол – като това, че Слънцето не свети. Тази вина често предизвиква усещане за неудобство, което става още по-явно, ако кажете на някого с пети цвят на личността, че мотивацията му е именно Вината. Те вече носят този дискомфорт в себе си, заради навика да разчитат на сляпа и глупава надежда.
Познаваме тези хора – тези, които повтарят: „Всичко ще бъде наред, всичко ще се оправи.“ Но това поведение често ги води до разочарование и отказ. Те стават майстори на отказа, не защото не вярват, а защото са свикнали да разчитат на илюзия, която рано или късно се разбива.
Дилемата тук е ясна: човешката личност няма достъп до своето истинско познание, до онази вътрешна яснота, която може да я свърже с рационалността. А именно тази рационалност би могла да насити мотивацията с истината, която е подходяща за нея.
Ако сте същество от втория цвят и живеете в хармония със своята природа, това не означава, че сляпо се надявате на всичко. Напротив, вие притежавате яснота – знаете точно за какво да се надявате и за какво не трябва. Вие сте наясно с границите си и разбирате къде не бива да се впускате.
Тази яснота е част от полето на осъзнаването. В това поле няма място за сляпа надежда. Там всяко същество знае какво да очаква и действа според това знание. Днес хората сякаш са загубили тази дарба. Не съм убеден, че някога изобщо сме я притежавали, но ако сме я имали, тя е била красива. Погледнете природата – тя ни напомня за това. Аз живея сред природата, и там, в тази вечна хармония, виждам как очакването съществува без никакво изкривяване.
Хората с втори цвят на личността са в процес на преход към петия цвят. Това често ги кара да търсят начин да "поправят" света около себе си, което създава напрежение – както в тях, така и в околните. Но те не разполагат с нужната когнитивна дълбочина, за да разпознаят какво всъщност трябва да бъде поправено.
Неокортексът – това е моята отдавнашна шега – ни отделя от естествения свят. Хората често твърдят, че са част от него, но всъщност сме дълбоко неестествени. Фалшивият Аз, който доминира в човечеството, е неестествен. Затова ние не резонираме с полето на осъзнаването – умът ни пречи.
Нашите физически форми, еволюирали през хилядолетия, са дълбоко свързани с природата. Умът обаче е страничен продукт на неокортекса – и именно той ни откъсва. В момента, в който умът реши да действа, той се превръща в неестествен елемент, който изоставя естествения свят.
Това е и желанието на Програмата – същата програма, която ни е довела до върха на хранителната верига, до върха на хълма, до величието на "маймуните-убийци". Но това постижение е дошло чрез преход – преход, който е донесъл и много болка. Това е Програмата.