"НОВАТА ЛЮБОВ КЪМ СЕБЕ СИ“
Концепцията за хомогенизацията се основава на разбирането, че някой отвън знае по-добре от нас самите кое е най-доброто за нашия живот и път. Да се научим да живеем като автентични и уникални същества изисква да се освободим от програмирането, което ни отдалечава от нашата истинска Стратегия и Авторитет.
През вековете племенните закони като „продължавай рода“, „бъди верен на общността“, „споделяй и подкрепяй“ са доминирали в развитието на човечеството. С навлизането в ерата на Спящия феникс, тези правила постепенно ще започнат да губят своята тежест.
Тези норми често ни водят към хомогенизация, правейки ни податливи на манипулации. Затова не е изненадващо, че масовата култура често представя любовта към себе си като негативно явление – като егоцентризъм, суетност или неспособност за истински връзки. Но в действителност, любовта към себе си е могъщ съюзник в процеса на разпознаване на фалшивия Аз и освобождаване от хомогенизацията, както и в създаването на истински, автентични връзки.
Ра Уру Ху описва любовта към себе си в системата на Човешкия дизайн като естествен резултат от това да виждаме красотата в собствения ни процес на съществуване, без да се поддаваме на очакванията на хомогенизирания свят около нас. Той обяснява как човек може да бъде едновременно обичащ себе си и все пак грижовен към другите. Истинската любов към себе си не е пречка, а по-скоро основа за създаването на дълбоки и искрени взаимоотношения, защото ни освобождава от безкрайното търсене на другия, който да запълни нашите нужди.
"Днес ще ви разкажа за една от най-любимите ми теми. Връщайки се назад към началото на своя път – онова вълнуващо и трансформиращо пътешествие, в което се потопих чрез системата Human Design – си спомням мантрата, която тогава ме водеше като компас:
„Ти си уникален, нямаш избор, обичай себе си.“
С годините съм повтарял тази фраза много пъти, но смисълът винаги оставаше един и същ. Подобно на всички останали, и аз съм роден и израснал под влиянието на не-себе-то на Манифестатора, изцяло обусловен от него. Неизбежно в живота си съм се сблъсквал с множеството негативни представи за нарцисизма, макар да не винаги съм го наричал точно така. Обществото често се фокусира върху проявления като суета, гордост, егоизъм или самовлюбеност, и това ги прави лесно уязвими за осъждане.
Но за мен е очевидно: аз не съм нарцисист. И никога не съм бил. Да, обичам себе си дълбоко и силно, но тази любов няма нищо общо с онова, което медицината и психологията разбират под „клиничен нарцисизъм“. Истината е, че хомогенизираният свят вижда в нарцисизма огромна заплаха, опасност, която е отразена още в древния мит за Нарцис.
И все пак, моето разбиране е, че любовта към себе си не е заплаха. Тя е извор на истинската ни сила и ключът към това да бъдем себе си – автентични, уникални и неповторими.
НОВИЯТ НАРЦИСИЗЪМ – ЗАПЛАХАТА ЗА СТАРАТА ПАРАДИГМА
В най-основния си смисъл, нарцисизмът винаги е възприеман като заплаха. За Седемцентровите същества той беше особено опасен. Тези същества бяха изцяло стратегически ориентирани, стремящи се към успех, победа и завладяване на всичко около себе си. Най-голямата им сила се криеше в способността им да общуват, а чрез тази сила те създадоха и укрепиха майята – илюзията на фалшивия Аз, чрез която се изгради обществото такова, каквото го познаваме днес.
Но в сърцевината на всичко, свързано с биологичния вид и неговото еволюционно развитие, стои необходимостта от продължаване на Аз-а, от запазването и предаването на живота и опита напред. Видът не може да си позволи да не се възпроизведе и да не продължи своето съществуване. Това е дълбоко вкоренено в нашата природа.
Нео-нарцисизмът, обаче, е предизвикателство към тази стара парадигма. Той ни кара да се обърнем навътре към себе си, да се свържем с нашата истинска същност и да осъзнаем, че продължаването на Аз-а не е задължително свързано само с биологичното възпроизводство. Това осъзнаване разтърсва основите на стратегическото мислене на Седемцентровите същества, защото показва, че истинският успех се крие в автентичността и любовта към себе си, а не в победата над другите.
НАРЦИС И ЕХО
Митът за Нарцис и Ехо е дълбоко интересен, защото в него се преплитат няколко аспекта на нарцисизма. От гледна точка на моралните уроци, които тези митове ни предават, можем да видим как те насърчават определени ценности. В този разказ Нарцис среща красивата нимфа Ехо – тя е като отражение на неговата история, наблюдавайки го отблизо, докато той преминава през своето пътешествие към себе си.
Връзката между Нарцис и Ехо ни разкрива една важна истина: любовта към себе си и последствията, които идват с нея. В този мит самолюбието на Нарцис води до нещо, което противоречи на очакванията – младата и пълна с живот нимфа не успява да продължи рода. Няма потомство, няма продължение на генетичната линия, а племето остава без своето очаквано бъдеще.
Този акт е антиплеменен – противопоставя се на идеята за продължаване на рода и обществото, което в древните времена е било считано за най-висшата цел. Така митът ни насочва към размишления за баланса между любовта към себе си и отговорността към другите, показвайки ни колко силна и същевременно разрушителна може да бъде истинската връзка със себе си, ако тя е лишена от осъзнатост и свързаност с другите.
ЗАПЛАХАТА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО НА ВИДА
Когато започнем своя път към автентичността, се превръщаме в заплаха за племенната система и оцеляването на вида, поне така ни учи традиционната парадигма. Съвременното общество често се оплаква от това, че хората на 21-ви век се фокусират повече върху себе си и своя личен живот, отколкото върху създаването на семейство и продължаването на рода. Това се възприема като голяма опасност, тъй като изглежда заплашва основите на племенните ценности и самото съществуване на обществото.
Митът за Нарцис отразява точно този конфликт – той ни показва колко силно сме манипулирани от идеята за генетичния императив, която настоява, че животът ни трябва да бъде за някого другиго. Това схващане, че нашето съществуване трябва да бъде оправдано чрез връзка, семейство, или служба на другите, е всъщност най-дълбоката илюзия, която ни отдалечава от самите нас.
Любовта към себе си често е разглеждана като заплаха – не защото тя наистина застрашава някого конкретно, а защото се противопоставя на идеята за „предвидимото“ бъдеще. Тя подкопава основите на онова, което обществото нарича „наш дълг към рода и племето.“
Интересно е и това, че митът за Нарцис произлиза от гръцката култура, където хомосексуалността е била част от ежедневието. Нарцис се влюбва в отражението си – в собствената си същност, която вижда във водата. Това може да бъде интерпретирано и като предупреждение срещу онези, които отказват да се възпроизведат и да продължат рода, вместо да се отдадат на своите собствени желания и търсения на истината.
Виждаме, че за Седемцентровите същества нарцисизмът на фалшивия Аз е бил особено страшен. Той ги кара да се чувстват неудобно, сякаш заплашва самата им структура на съществуване. Всичко, което не се вписва в хомогенизираната система, е било отблъскващо за тях.
Но истинската любов към себе си не е егоизъм или самовлюбеност. Тя е осъзнатост. Аз съм нарцисист, но съм осъзнат нарцисист. Това е съвсем различно от фалшивия Аз-нарцисизъм, който не разбира себе си и света около него.
Любовта към себе си в контекста на Хюман Дизайн е много повече от това, което обществото разбира. Това е процес на осъзнаване на собствената красота и уникалност, на пътя, по който ни е отредено да вървим. Това е разбирането, че нашата истинска мисия е да бъдем автентични и да оценяваме своята уникална способност да живеем живота си. Когато това осъзнаване настъпи, умът вече не е погълнат от стремежа да контролира или направлява живота на другите. Тогава започваме да живеем със смелост и свободата да бъдем себе си – и в това се крие истинската сила на любовта към себе си.
НЕ-СЕБЕ-ТО – ВИНАГИ ГОТОВО ДА БЪДЕ ЧАСТ ОТ ГРУПАТА
Наскоро гледах стар филм, препоръчан в една статия, и реших да му дам шанс. Главният герой беше самотник – еретик с остър ум и непокорен дух, който не можеше да се впише в стандартните рамки на обществото. Целият му живот беше съсипан, защото не успяваше да се превърне в „отборен играч“. Всяка частица от този термин – "отборен играч" – беше насочена срещу него и го създаваше като външен и опасен. Разбира се, като всяка холивудска история, в края героят трябваше да се промени. Той става „отборен играч“, подчинява се на правилата, рискува живота си за другите, и всички пеят и танцуват около него, радостни от неговото превъзпитание.
Тази пропаганда е навсякъде – в историите, в културните послания, които поглъщаме ежедневно. Но същността ѝ не е в това дали сме част от отбора или не. Тя крие по-дълбоко послание: „Как смееш да се противопоставяш на външната власт?“ Как смееш да не се подчиняваш на правилата, на които всички останали доброволно се покланят?
Този отказ от подчинение те прави опасен, превръща те в аутсайдер, който обществото няма да приеме, нито ще възхвалява. Те ще те отхвърлят, ще те преследват, докато не се поддадеш и не се подчиниш на общите очаквания. Но в момента, в който се предадеш и се превърнеш в част от системата, едва тогава ще получиш одобрение, любов и приемане. И така, всички отново ще бъдат щастливи, а светът ще продължи да танцува под звуците на същата мелодия на фалшивия Аз."